Трагизмът на съществуването в "Повест"

                                       Трагизмът на съществуването в стихотворението „Повест“ на Атанас Далчев
                                                                               (Интерпретативно съчинение)

         Атанас Далчев е поет хуманист, творящ през двадесетте години на XX век – време на така наречения „естетически прелом“ в българската литература. Неговото творчество хармонира с новите тенденции и цели да върне читателя от абстрактния свят на символизма към конкретния свят на реалността, примирявайки духовното и материалното, родното и чуждото(кр.“Стрелец“). Далчевата лирика е повлияна и от литературното течение на диаболизма, което представя смъртта като плашеща, но предпочетена през сивия, банален живот. Модерният поет, със своя реалистичен светоглед, поставя основните въпроси на битието в най-острия им екзистенциалистичен вариант.Човекът е изгубен сред предметите, овеществен, прекалено дистанциран от природата, механизиран. Именно в стихотворението „Повест“ проблемът за трагизма на съществуването се разгръща чрез внушението за кризата на идентичността и „изчезването“ на човека в доминирания от вещите свят.
      Трагизмът на съществуването е породен от раздвояването на личността: тя нито може да се върне към природосъобразния си начин на живот, нито да извърви най-трудния път – този на себепознанието. По този начин човекът е лишен от съществуване – въображаемо се е пренесъл в друг свят, отказвайки да приеме този, в който живее. Отделно от това личността е разгледана като вещ, а нейното битуване – като безсмислено бреме. Трагизмът е и в това, че вещите, също като човека, са белязани от разрухата и преходността, но за жалост са по-дълготрайни от него – те са одухотворени и живеят живота му, а той е ненужна вещ, обречена на разпад. Смъртта е онзи неизбежен жребий, към който ни тласка времето унищожител. Дори тя обаче носи повече динамика от статичния живот – живот, в който просто нищо не се случва.
      Драматизмът в стихотворението „Повест“ е породен от социалната смърт на Аза: той едновременно живее и не живее. Неговата трагична екзистенция е „зла измислица“ – неживеене: живот без събития и мотив; празна къща, а не дом, защото липсва човек. И той – човекът - е изгубил своята идентичност, чужд е на света наоколо и най-страшното – чужд е на самия себе си. Човекът се лута между реалния и мечтания друг свят. Неговото изчерпване води до бавното му изчезване в сенките и прашните пожълтели портрети. Жълтото е онзи цветови акцент, който вещае ужас, болест, смърт и е свързан с естетиката на „грозното“. Новата вещност възражда материалността на света чрез една конкретно –предметна образност. В обичайното творецът открива необичайното и препраща това послание към читателя, припознаващ се или не в Аза. А Азът – чудак, самотник, страдалец – винаги болезнено изживява своето отчуждение от света.
Лирическият говорител от произведението е раздвоен – той нито може, нито желае да извърви пътя на себепознанието. Пътят е безпътица, водеща до отказ от реалния свят и бавна, но сигурна екзистенциална смърт, символно представена чрез часовника. Бележещ изтичащото време, часовникът стои заплашително наред с портретите и огледалото. Далчевият човек изживява криза на общуването в Дома, който е просто празна къща, но не и място на уют и сигурност. И извън Дома обаче кризата в диалога с другите също е очевидна. Пътят не е спасителен, а води към отвъдното – трагично следствие от един пропилян живот, потънал в праха на библиотеките, лишен от любов и спонтанност.
        Последствие от раздвоението на личността на лирическия субект е неговата социална смърт, която още повече допринася за визията на трагичното му съществуване. Времето тече, докато Азът е изпаднал в „безвремие“: „а много пъти пожълтяваха градините“. Всички книги са прочетени, а пътищата – минати. Изтеклото време бележи с трагизъм човешката участ. Социалната смърт се изразява в изолираността на човека от обществото: „прозорци – затворени и черни“, и „черна и затворена врата“. Прозорците и вратите на къщата са единственият начин лирическият Аз да намери пролука, да се върне към обществото и реалния свят, но те са безвъзвратно затворени. Листът на вратата, на който е написано: „Стопанинът замина за Америка“, дава празни надежди за по-добро бъдеще на Аза, защото пожълтелият лист напомня за некролог, символизиращ единствено смъртта. Завладян от вечния стеремеж към далечното и непознатото ( в текста чрез Америка), човекът забравя да погледне към себе си. Същевременно той е неспособен да се върне и към природосъобразния си живот – внушение, подсилено и от кръговата композиция. Далчевият човек чувства тялото си натежало от вина, Духа си безпомощен – метафизическа драма без изход, представяща човека, разпънат между мечтания Аз и реалния Друг. Далеч от природата, той е изгубил духовната си същност, както и представата си за света „тук“ и „сега“.
          Лирическият герой желае да живее в друг свят – въображаем , но за субекта, направил крачка към него, няма нито заминаване, нито връщане. Истинското пребиваване на човека е в смазващото черно „вътре“ на къщата със затворени врати и прозорци. В нея е зазидано човешкото съществуване („аз не излизам никога от вкъщи“). Вещният свят е затворен, но и не съвсем: има прозорци и врати – атрибути на дявола, изграждащи видимия свят като един от многото светове, в които човекът просто изчезва. Очевидно е обезличаването на човека, неговото тъжно изсъхване и угасване сред предметите в къщата затвор, капан и клетка. Домът не е място на интимност и уют: тъжна констатация, обричаща индивида на самота - самота, отразена в „празното, коварно огледало“. Кризата на идентичността се пренася и извън границите на Дома: тя е най-силно забележима, когато лирическият Аз от убедителното „стопанина“ се превръща в „никой“ : „и аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой“. Изчерпаността и обозримостта на битието прозират в прочетените книги и изхабените спомени. По този начин – далеч от природата – Азът е принуден да води безсмислено съществуване. Той е абсолютно самотен – човек, общуващ само с отраженията си в огледалото и предметните реалии: те – одухотворение, той – опредметен. Обременен от интелектуални занимания, човекът трупа печал. Песимистичният поглед към света води зрелия човек до отчаяние. Животът от тази гледна точка се оказва сив, скучен , банален – „зла измислица“, защото е лишен от любов и събития. Трудните избавления от потискащата реалност Далчев вижда в детството, простотата и любовта, но те липсват в текста на „Повест“, където доминира самотата на изгубения сред предметите индивид.
        Трагизмът на съществуването в стихотворението „Повест“ е породен от изчезналата духовност на човека, превърнал се с прекалената си материалност в жертва на цивилизацията. Раздвояването на личността между духовното и материалното ( с превес на второто) на свой ред води до бавното ѝ изчезване. „Лишеният“ от духовно съществуване човек започва да „умира“ във всеки един аспект на своя живот, не желаейки и не можейки да промени нито себе си, нито света около себе си.
Опредметен, човекът е изместен от вещите: предметите тежат, но наред с тях тежат и спомените. Човекът е обречен на живеене: битието е бреме, носещо разруха, скръб, болка, смърт. Но най-голямата тегоба за философски настроения поет е, че дори вещите, белязани от разруха и преходност, за жалост са по-дълготрайни от човека. Водещ призрачно съществуване, човекът е изгубил радостта от живота и каквато и да било перспектива. В този трагичен контекст Далчевите послания и предупреждения към хората, загърбили своята природност, звучат актуално и днес, илюстрирайки хуманизма на поета, загрижен за нашето бъдеще.
                                                                                                                                                             Иван Цветанов, 12кл.