Розова-лилава приказка (зимен вариант)

Беше в нощта на първия за годината сняг. Парцалив-като в детството. И сияещ...

Вървяхме с моя приятелка по малката уличка пред Немското посолство: вървяхме от ателието й към метрото и сладко си приказвахме...
Голям подстрекател, тя цяла вечер все ме анализираше, и най-вече критикуваше. Говореше, че съм накарала да замълчи другата в мен, че не й давам да плаче и крещи- абе, че едва ли не съм я убила. Била съм пренебрегнала творческото си начало и съм станала един строг администратор (нали съм нещо като бизнес дама в едно време, дето не знаем има ли изобщо бизнес у нас).

Та вървим си ние под лилавеещите от светлината на уличните лампи едри снежинки (не си разпънах чадъра, че нали търся вдъхновение) и си говорим по "нашата" тема- за мен и другата в мен, за творческия акт и потребността нещо да те раздруса, ама истински. Говорим си за снежната приказна вечер, и за цветовете, разбира се, (та нали тя е художник- обогатявам се). Цветът на Настроението за мен повече лилавееше, а на нея й оранжевееше, но неизменно и на двете ни беше примамливо розово. Ще кажете, то всичко тъне в кал, а на тях им е розово. Колкото до розовото, на мен винаги ми се е струвало захаросано, кукленско, повърхностно. Тази вечер обаче ми изглеждаше много мистериозно (може би заради лилавото в цвета на снега). Дори ми се стори, че долових и мирис (не на изгорели газове от автомобилите, ами на нещо някак по-така). Абе, изобщо приказно си беше в тази иначе обикновена вечер - нито бе празнична, нито да речеш предпразнична (утре е сряда, 28.11.2013г.). В официалните празници има нещо изкуствено, нещо твърде нагласено и сякаш си длъжен да си весел и щастлив. По' ми допадат спонтанните забавления: ей така, вървиш под обстрела на падащите пухчета  и нещо те жегва- става ти и топло, и празнично в иначе мразовитата вечер.
Продължаваме да вървим... А на мен и вървенето, и приказването покрай него взеха все повече да ме вдъхновяват: не ми се иска пътят да свършва.

                                                                                                       * * *

Мисля си: не ни топли, май, нито само хубавото домашно вино; нито само приятелската подкрепа. Топли ни дори студът (стига да е с цвета на Очакването). Понякога лилаво, друг път - синьо, червено или оранжево... Очакването винаги има и по нещо от розовото- за разкош.
Защото какво са мечтите без малко розова илюзия?! Какво са нощите без очакването на утрото?! Какво съм аз без другата в мен?! Какво си ти без човека до теб?!
За мен Надеждата идва с една розово-лилава приказка. А какъв е твоят цвят? И всъщност имаш ли си приказка?

Марияна Бохотска, 27.11.2013г.