Най-тъжната страна

Не коя да е, а нашата собствена родина бе обявена от сп. Икономист за най-тъжното място в света. Жалко, но факт! По всичко личи, че ще ни бъде много трудно да погледнем по-оптимистично на живота. Всеки ден ние и нашите сънародници четем и гледаме какви ли не потресаващи новини, ставаме свидетели на долни прояви и явни лъжи. Въртим се в един порочен кръг, в който място за усмивка и радост няма. Оказва се, че на тази земя щастливи ни правят само месечните доходи. Статията "Богатите, бедните и България" в никакъв случай не е вдъхновяваща и някои хора се засегнаха от нея, но поглеждайки реално на нещата – нима казаното не е вярно?! Как всъщност живеем – достойно или не, вярваме в себе си или се подценяваме, уважаваме ли успехите на другите или ги потапяме в блатото на неудачата?...
С болка отговарям на този въпрос... Ние живеем тъжно. Не мога да кажа, че сме щастлива нация. Може би не винаги сме били най-тъжните в света, но искрата на надеждата отдавна угасна в очите ни. Сякаш всяко поколение е родено в момент на криза, било то ценностна или финансова. Защото хората, засегнати от Кризата, все се чувстват неудовлетворени и нещастни. В днешно време сме обявени за най-тъжните, защото ни липсвали пари. Банално ще е ако кажа, че парите не са всичко и с тях щастие не се купува. Но е безспорен факт, че те въртят света и често имат мирис на щастие (или по-скоро на задоволство). България е тъжна държава, но не само защото сме беден народ. Българите сме тъжни заради собствения ни манталитет, грешна политика и навика ни да предприемаме мерки чак когато нещо лошо се случи.

У нас сякаш всичко е една пародия, направена с лош вкус. Храним се с „първокласни” колбаси, направени от „100% месо”, които ни гарантират не особено дълъг живот, изпълнен с висене пред лекарските кабинети с какви ли не рядко срещани оплаквания. А за да стигнеш до лекаря, трябва да си изтеглил първо заем от банката (в размер поне 2-3 хиляди лева). Само така ще си сигурен, господине, че ще живееш и ще можеш да се грижиш за детето си, което преди дни се роди в болницата в Горна Оряховица. Добре че беше скандалът в медиите относно починалото новородено, че да обърнат внимание на съпругата ти. Тази кратка история на един обикновен човек от Горна Оряховица е пример за част от неволите на българина, който, май, получава помощ само около Коледа.

Защо на всяка Коледа трябва да стоим със сълзи на очите пред телевизорите и да гледаме Българската Коледа и да се надяваме, че нашият есемес ще помогне на бездомните и боледуващи българчета, защото държавата не си е свършила работата! Няма как да сме весели дори и по празниците, защото половината ни роднини са в чужбина, но не на екскурзия, а са избягали на някое по-щастливо място. А ние сме вкъщи и със свито сърце гледаме водещите новини: „Днес майка захвърли новороденото си дете в кофа за боклук… Син закла баща си и по-малкото си братче и не се разкайва… Двама наркомани убиха 87-годишен мъж за 500лв…”. Опитваме се да удавим мъката от тези факти с пиянство на Нова Година (и не само тогава), пък след това – каквото сабя покаже. Какво друго ни остава след такива новини?!

Ние сме тъжни по много поводи и един от тях е, че безвъзвратно губим връзката помежду си – между роднини, съседи, колеги, между съпрузи, между родители и деца… Сещаме се да разговаряме с децата си само след поредния случай на насилие в училище, когато един ученик убие по особено жесток начин приятеля си или когато тийнейджърка умре от гладуване с цел да бъде по-харесвана. Но така ще е, докато едните подражават на борците, а другите на манекенките и докато това е моделът на успелия човек в България. Тъжно е, че това е нашият елит, а не интелектуалци, каквито е имало, а надявам се, и че ще има у нас. Тъжно е, че освен силиконови красавици и преуспели „бизнесмени” имаме и продажни политици (ченгета или не – все тая). Тъжно е, че общуваме все по-рядко помежду си и ставаме все по-малки човечета, а искаме все повече блага (ама да има как наготово)... Една библейска мъдрост гласи – „Дай, за да получиш”. И ние даваме: доверие, гласове на изборите, данъци (кога плащаме, кога не), даваме и рушвети (ама има и кой да ги взема). Ние даваме, но очевидно е, че те – нашите управници, не ни дават това, от което имаме нужда. Трябва ни мъдро управление, безкористност и всеотдайност от страна на нашите избраници, трябва ни национално самочувствие и разширен кръгозор... Е, трябват ни и пари (и колкото повече, по-добре би било). Ама да са честно спечелени, ще кажете. Една моя близка често повтаря: „Честно в тоя живот няма!”. А аз все се чудя да й вярвам или не. Мисля си, че трябва да превъзмогнем отрицателната нагласа към света, колкото и да е трудно дори в моменти като този, когато се редим на опашка за нови лични документи или пък когато контейнерът за смет пред жилището ни не е почистван вече от месец. Неприятните неща ни заобикалят навсякъде.

Тъжно е, че сме членове на Европейския съюз, а повечето от нас продължават да се чувстват като ориенталци и да се държат така. Но не с добротата и открития характер на нашите съседи от Ориента, а с чалгаджийската простащина и разюзданост, превърнала се в манталитет на „демократичния” българин. Тъжно е, че страната ни стои все на последните места в класациите и спечели точно най-необнадеждаващата – за най-тъжната страна (е, и тази за най-ниско ниво на грамотност, но...). Тъжно е, че сме свикнали с това да сме тъжна, бедна държава и не правим много, за да премахнем този етикет. Намираме се както в криза на ценностната сиситема, така и във финансова и икономическа криза. Но нима те не са в зависимост една от друга! Във време на ценностен хаос човек като че ли духовно оскотява и изпада и в материална нищета. Струва ми се, че икономическата криза е повече оправдание за пустошта в душите ни. Разбира се, както казват: „битието определя съзнанието”, но то и битието, и съзнанието са потресаващо комерсиални, еснафски и егоистични и трудно ще доведат до духовни висоти. Все се надяваме на по-добро, но злото, бедността и корупцията властват във всички сфери на живота, а ние само стоим и се надяваме на чудо, все се надяваме…
Струва ми се обаче, че всичко все пак е в нашите ръце.

Щастливият народ е будният народ. Трябва да търсим правата си, да имаме високи изисквания, но и висока култура. Трябва да сме сърдечни, но не само, когато насреща е някой, от когото можем да извлечем полза. Трябва да научим цената на всичко и да преценим коя цена си заслужава да платим. Сега живеем в една тъжна страна, но нека повярваме, че можем да променим това. И то не като емигрираме, а тук и сега.

Вяра Иванова 18г.
Ученичка от ГПЧЕ „Симеон Радев” гр.Перник