Минало и бъдеще

Какво е народ без минало? Народ без славни герои и битки, народ без несполуки и нещастия, народ без минали успехи? Тогава това ще е държава без никакъв опит. Дете, което още не си е ожулвало коляното и не е изпитвало наслада от игрите. Дете, което още не е усещало вкуса на поражението.
Не е важно колко пъти си избягвал падането, важно е, че след като си паднал, си се изправил и си продължил напред. Нашият народ много пъти се е спъвал, но никога не се е отказвал и предавал задълго. Вековете робство и последвалите въстания са ни направили по-силни и по-непреклонни. От миналото се учим да поправяме грешките си. Всяка пролята капка кръв, всяка сълза от предците ни ни е направила по-устойчиви днес.
Парещите лъчи на слънцето докосват кожата ми. Обгарят я. В мен се влива мощна енергия. Лъчи озаряват славни герои; слънце огрява историята ни – слънце, стоящо така спокойно там – в небесата. Тъпча по земята, напоена с любовта на предците, обработвана с героизъм и родолюбие, родила свободна България. Огромно 13-вековно дърво с толкова много история! Доста пъти подпалвано, кършено и мачкано, то винаги растяло и оздравявало – дърво с 5336 клони и 7 845 841 листа, и всеки клон, всеки лист е богатство. Богатство не само за нас, но и за световната гора.
Нужно ли е да познаваме корените си? Нужно ли е познанието на съвременния човек? Не познавайки миналото, погубваме себе си. Народ без минало е народ без бъдеще, а историята много често се повтаря.
Ако спрем да напояваме дървото си с любов, ако спрем да го поддържаме с героизъм и родолюбие, то ще изсъхне (ние също). Ще остане само сух дънер и спомен за едно забравено и саморазрушило се величие. Всичко това ще се случи, ако забравим миналото. Любовта се поддържа с историята. Да не бъдем само егоисти. Нека обичаме повече родината си. Ако всяко листо се откъсне и отиде при друго дърво, за момента по-силно и могъщо, то нашето ще остане, бавно по бавно, малко по малко, без листа. Винаги новоприкрепените ще бъдат чужди на основните листа, а новото дърво никога няма да ни обича, така както родното. Ще увехнем без да направим нищо значително, нищо полезно. Златисти листа ще отрупат земната повърхност и ще гледат агонията на едно умиращо дърво. За него никога няма да дойде нова пролет. А глобалният вятър ще разпръсне останалите.
Де да беше тук Иван Вазов, за да ни помогне, да ни каже истинския смисъл на историческото познание, да ни посъветва какво да направим за бъдещето. А миналото всеки го знае… всеки, който иска. Избирам Вазов неслучайно. За мен той е изключителен творец, истински патриот, велик човек. Каквото и да се опитам да каже, ще бъде недостатъчно. Пляскам с ръце и ето… Стои срещу мен и ме гледа. Решавам да бъда директен и моментално го питам: “ Какви трябва да бъдем българите, за да имаме светло бъдеще, а не само славно минало? ” Вазов спокойно ми отговаря: “Трябва да бъдем Човеци! Има три неща дадени от Бога на човек, за да бъде Човек. И тия три неща са единствените, които той не може да избира сам. Те са РОДИТЕЛ, РОДИНА и ЛИЦЕ. Върху тези три неща, доколко именно от ЛИЦЕ произлиза ЛИЧНОСТ, лежи цялата човешка цивилизация. Човек познава родителя си най-напред със сетивата си. Родината е недостатъчно да бъде позната само със сетива. А познаването на собственото лице е най-трудната цел, защото включва всичко останало.”
- А каква е ролята на историческото познание?- отново питам.
- Не познавайки себе си и родното, не знаем нищо. За да се познае родината е нужно вътрешно зрение, което не всеки има, а нашето лице най-напред разчита по отеческото потекло и рожденото място.
Пляскам отново с ръце и ето… образът изчезна. Не съм достатъчно мъдър за този разговор, не съм достатъчно достоен за Вазов. Отговорите са били толкова лесни. Какво е народ без минало? Народ без славни герои и битки, народ без несполуки и нещастия, народ без минали успехи? Тогава това ще е държава без никакъв опит. Дете, което още не си е ожулвало коляното и не е изпитвало наслада от игрите. Дете, което още не е усещало вкуса на поражението.
Не е важно колко пъти си избягвал падането, важно е, че след като си паднал, си се изправил и си продължил напред. Нашият народ много пъти се е спъвал, но никога не се е отказвал и предавал задълго. Вековете робство и последвалите въстания са ни направили по-силни и по-непреклонни. От миналото се учим да поправяме грешките си. Всяка пролята капка кръв, всяка сълза от предците ни ни е направила по-устойчиви днес.
Парещите лъчи на слънцето докосват кожата ми. Обгарят я. В мен се влива мощна енергия. Лъчи озаряват славни герои; слънце огрява историята ни – слънце, стоящо така спокойно там – в небесата. Тъпча по земята, напоена с любовта на предците, обработвана с героизъм и родолюбие, родила свободна България. Огромно 13-вековно дърво с толкова много история! Доста пъти подпалвано, кършено и мачкано, то винаги растяло и оздравявало – дърво с 5336 клони и 7 845 841 листа, и всеки клон, всеки лист е богатство. Богатство не само за нас, но и за световната гора.
Нужно ли е да познаваме корените си? Нужно ли е познанието на съвременния човек? Не познавайки миналото, погубваме себе си. Народ без минало е народ без бъдеще, а историята много често се повтаря.
Ако спрем да напояваме дървото си с любов, ако спрем да го поддържаме с героизъм и родолюбие, то ще изсъхне (ние също). Ще остане само сух дънер и спомен за едно забравено и саморазрушило се величие. Всичко това ще се случи, ако забравим миналото. Любовта се поддържа с историята. Да не бъдем само егоисти. Нека обичаме повече родината си. Ако всяко листо се откъсне и отиде при друго дърво, за момента по-силно и могъщо, то нашето ще остане, бавно по бавно, малко по малко, без листа. Винаги новоприкрепените ще бъдат чужди на основните листа, а новото дърво никога няма да ни обича, така както родното. Ще увехнем без да направим нищо значително, нищо полезно. Златисти листа ще отрупат земната повърхност и ще гледат агонията на едно умиращо дърво. За него никога няма да дойде нова пролет. А глобалният вятър ще разпръсне останалите.
Де да беше тук Иван Вазов, за да ни помогне, да ни каже истинския смисъл на историческото познание, да ни посъветва какво да направим за бъдещето. А миналото всеки го знае… всеки, който иска. Избирам Вазов неслучайно. За мен той е изключителен творец, истински патриот, велик човек. Каквото и да се опитам да каже, ще бъде недостатъчно. Пляскам с ръце и ето… Стои срещу мен и ме гледа. Решавам да бъда директен и моментално го питам: “ Какви трябва да бъдем българите, за да имаме светло бъдеще, а не само славно минало? ” Вазов спокойно ми отговаря: “Трябва да бъдем Човеци! Има три неща дадени от Бога на човек, за да бъде Човек. И тия три неща са единствените, които той не може да избира сам. Те са РОДИТЕЛ, РОДИНА и ЛИЦЕ. Върху тези три неща, доколко именно от ЛИЦЕ произлиза ЛИЧНОСТ, лежи цялата човешка цивилизация. Човек познава родителя си най-напред със сетивата си. Родината е недостатъчно да бъде позната само със сетива. А познаването на собственото лице е най-трудната цел, защото включва всичко останало.”
- А каква е ролята на историческото познание?- отново питам.
- Не познавайки себе си и родното, не знаем нищо. За да се познае родината е нужно вътрешно зрение, което не всеки има, а нашето лице най-напред разчита по отеческото потекло и рожденото място.
Пляскам отново с ръце и ето… образът изчезна. Не съм достатъчно мъдър за този разговор, не съм достатъчно достоен за Вазов. Отговорите са били толкова лесни. Всичко е вътре в нас, всичко зависи от нас самите. “ Каквото посееш, такова ще пожънеш”, както се казва в една народна поговорка.
Нека гледаме смело в бъдещето, но да се обръщаме с гордост към миналото и да подхождаме с отговорност към настоящето. Това е правилната форма за успех . Бъдещето е несигурно, съмнително, но вярата в нашите способности и в традициите ще ни съхранят. Очевидно е, че българския народ е в криза. Заплахата от глобализацията и заличаването на родното е огромна. Никой не е сляп и всичко се вижда. Големите и масови култури се комерсиализират и малките избледняват. Мотото на Европейският съюз е: “Единство в многообразието”. Това ме успокоява. В този свят има и едно парченце и за нас. Но това също ме и тревожи. Ако ние не пазим ценностите си, не почитаме културата си, то Европа ли ще го прави?! Хиляди българи напускат България... По едни или по други причини обаче не всички се завръщат и не всички остават българи. Понякога ги разбирам. В тяхното мислене виждам и част от себе си. И на мене ми се иска да живея в по-добра страна с равни шансове с останалите, с по-добри доходи, за по-спокоен живот и висок жизнен стандарт. Но от друга страна нещо ме дърпа тука, призовава ме да се боря, да не се отказвам, да успея и тук, а не бягайки като страхливец в чужбина и да се боря така, както са се борили предците ни. И за тях ще е било по-лесно да се предадат, но не са го направили и затова сега ни има. Това неописуемо чувство е носталгията. А една носталгия е толкова по-силна, колкото по-дълга и славна е историята. Нашата история е една от най-богатите. Ако я познаваш, няма да се срамуваш от нищо, ще изпитваш само гордост. Кирилицата е създадена от братята Кирил и Методий. Благодарение на тях в момента милиони славяни по цял свят пишат и четат. Малко са народите, които могат да се похвалят, че след 700 години робства, са съхранили езика, нравите и обичаите си. Били сме първият по сила политически фактор в Югоизточна Европа и името ни е внушавало страх и уважение сред византийци, французи, немци, унгарци и още много народности... Армията ни никога не е предавала своето бойно знаме...
Това е само миниатюрно парченце от пъзела на великата ни история. Познанието не само има смисъл. То ни е напълно необходимо и задължително.
Да мечтаеш за бъдещето си - невероятно, да живееш в настоящето - достойно, да познаваш миналото си- безценно.

Кристиян Георгиев
12 кл., Костинброд