Как да се справим с тормоза между деца

Напоследък все по- често ставаме свидетели на агресия между деца. Твърде обезпокоителен факт, който  алармира за сериозен проблем не само в междуличностните отношения при децата, но явно и за пропуски във възпитателния процес.Какво подтиква едно дете да удари друго? Вербалното или директното  посегателство върху другия  решение ли е на спора? Чий модел на поведение следва малчуганът  при разрешаването на своите спорове? Доколко категорично трябва да налага позицията си над другите, които не са съгласни с неговото мнение? Къде свършва играта и къде започва грубостта? Все въпроси, с които се сблъскват и  родителят, и педагогът.

Тръгвайки от една случка на агресивно поведение- например в училище, бихме могли, разнищвайки и търсейки корените на тази грубост, да се върнем назад - до детската площадка, на която си играе същото това дете, но едва двугодишно. Сегашният петокласник още тогава е разбрал ,че когато наложи  правото си със сила ще бъде забелязан, ще получи това, което иска,  и дори няма да бъде наказан.

Може би директният удар върху някого, когото не харесват, е естествена, първична човешка реакция, която децата не осъзнават като нещо лошо, а го възприемат като нещо естествено. Но ние живеем в многолико общество, приютило в себе си разностранни типове хора и ако не се научим да бъдем толерантни, то неминуемо ще се случат такива директни сблъсъци. Именно затова трябва да научим своите деца,че ударът не замества разговора, напротив-той е най- неадекватният начин да се разберат с някого.

От друга страна, ако детето вече е виждало вкъщи, че някой от родителите му упражнява какъвто и да е тормоз,  може би смята , че е напълно естествено и то да приложи същите похвати, общувайки с връстниците си. Тук отговорността изцяло пада върху плещите на родителите. Те са тези, които полагат основите на неговото мислене и преценка към света и околните. Но златното правило: „Не прави на другите това, което не искаш да ти бъде направено на теб”, като че ли е абсолютно забравено в голяма част от българските семейства. Точно обратното-  много родители се опитват да създадат у децата си култура на арогантност и агресивност, защото смятат, че по този начин наследникът им ще преуспее във враждебния свят.

Ние, учителите в Учебния център, сме категорични, че макар и да имаме възможността в определена степен да коригираме поведението на нашите ученици, то отговорността за тяхното възпитание пада изцяло върху родителите. Трябва да осъзнаем,че когато работим заедно (родители, учители) по посока на формиране на ценности у дацата, то винаги има резултат. Прехвърлянето на отговорности, търсенето на вини у другия, размива ефективността на  възпитателния подход както вкъщи, така и в училище. Родителят печели ,градейки авторитета на учиителя. Учителяят пък ,печелейки родителя за свой съюзник, стига до един удовлетворяващ го резултат в ежедневните педагогически усилия..Децата винаги усещат „луфта“ както между родителите, когато има такъв, така и между родители и учители, и почти винаги се възползват от подобни ситуации. Има какво да направим и по посока на собствената си самооценка, както и върху критериите за оценяване на децата. Ширещата се безкричичност у млади и стари, бягството от отговорност, са може би нещата, които влошават резултатите от възпитателния процес. Не става дума все нашето дете да е виновно, но не е лошо да се замисляме понякога и върху този вариант.Може би тогава няма да се чувстваме винаги ние прави, а ще даваме понякога преднина и на чуждата истина. При подобна толерантност в мисленето може би и поведението си бихме коригирали. Защото истината никога не е една единствена- тя е относителна. И не се брани с юмруци- поне в 21. век е така.