„Песента на колелетата"

Един от георите на Йовков, въплътил непоколебимата вяра на писателя в човека и способността му да твори Добро, е Сали Яшар от разказа „Песента на колелетата”. Изключителен със своята дарба да майстори „пеещи” каруци, в търсене  смисъла на живота, героят открива път към себе си и към света на другите. Материално богат и всепризнат, но погълнат от болката на своята лична трагедия – загубата на двама сина, под влиянието на възродителната сила на женската красота, Сали Яшар преосмисля със своята наблюдателна, проницателна и чувствителна натура свръхценностите в човешкото битие – красотата, любовта между хората и добротата. В тях той преоткрива и своето призвание – добротворството. В процеса на сътворяване на каруци, чиято уникална музикалност внася радост в нелекото битие на обикновените хора от село и ги сближава, героят намира начин да докосне душите на другите. Чрез творение на красота и себераздаване Сали Яшар успява да хармонизира живота им, да им даде повод да се усмихват по-често, да бъдат истински щастливи.
     Основна характеристика на Йовковия герой е изключителността. Още в самото начало на разказа Сали Яшар е предстаен като „прочут майстор” с „божа дарба”, което недвусмислено го определя като призван да бъде неповторим, обществено значим, човек с конкретна житейска мисия. Тук се въвежда и един от основните мотиви в разказа – за творческото начало, което в последствие придобива измеренията на извор на лично щастие чрез даряване радост на другите. Появявайки се „случайно”, като истински дар от Бога, сравнен с ония „знахари, които....с няколко думи връщат живота на много умиращи”, Сали Яшар има способността да влияе благотворно на хората, усетили успокояващата и носеща радост „музика” от колелетата на каруците, които той майстори.
    Показателен е фактът, че именно герой, в чиято душа „гори рана”,открива  радостта. Проницателният Сали Яшар  изтъква изключителността на каруците ,свързващи хората чрез любовта.:„тъй хубаво се чува, пее, пее...”, „твоите каруци...ги няма нийде”, „каруците, дето ги правиш, себап са”. Това е доказателство за лечебната, хармонизираща сила на творенията, изработени „със страст и увлечение”. Като „същинско чудо,” те могат да даряват не само радост и удовлетворение на твореца, който изразява себе си в акта на съзидание, но и на другите.Така чрез пеещите каруци пътищата се превръщат в символ на надеждата и радостта:те свързват хората и пренасят хармонията от индивидуалното битие в Дома и в душата на Сали Яшар на Пътя,символно обобщаващ живота на другите.Неслучайно „Песента на колелетата” е един от малкото разкази,отразяващи възстановената хармония,а героят е сред най-мъдрите Йовкови хора,успели да „прекрачат” границата  и да станат по-добри..
   Изграден на принципа на контраста между видимата и невидимата за другите страна, образът на Сали Яшар загатва необходимостта от откриване на онова липсващо звено, което да запълни празнината от загубата на двамата му сина. Макар че изглежда здрав и силен, той е благ, тих и „вдълбочен в себе си”. Въпреки че е прост човек, има вид на мъдрец и е странен за другите със своята вечна замисленост и дългите часове, прекарани в съзерцание на природата. Присъщо за Сали Яшар е както удовлетворението от творческия труд, така и усещането за неподозирана „сладост”,идеща от почивката. Той е богат и прочут, но „злочест” заради личната си трагедия. Ето защо и пространството, което най-често обитава е гранично – пейката, ситуирана между Пътя и Дома. Невъзможността на Сали Яшар да бъде част както от Дома( превърнал се в „тихо, пусто, мъртво” място след заминаването на дъщеря му, където се чувства като „гостенин”), така и от Пътя(света на другите), защото болката му до известна степен го изолира от останалите, е предпоставка за героя да обърне поглед навътре към себе си и да достигне до важни житейски прозрения. Във възходяща градация са представени етапите на проглеждане на героя, което намира своята кулминация в непоклатимата категоричност на думите: „Никаква чешма няма да правя. Каруци ще правя аз, туй стига.”. След като осъзнава тленността на материалното, Сали Яшар  започва да чувства нуждата да направи „себап” – начин за себепостигане, насочен към другите. Изживявайки момент на върховно въодушевление и щастие от „песента” на каруцата, която „съобщава” пристигането на дъщеря му, Сали Яшар сякаш се преражда под благотворното влияние на женската красота и осъзнава,че „няма по-голям дар от хубостта”. Домът му „оживява” от песента и смеха на младата жена, а сам той се пречиства от болката като пролива сълзи на радост и умиление, че и Шакире е част от творението на красота, която хармонизира света. След досега с тази свръхсила героят е готов да прозре и своето призвание, готов е да извърви и пътя до другите хора. Осъзнавайки, че „каруци трябва да правя аз, каруци”, Сали Яшар прозира чудотворното влияние на своите творби, които като „невести”, окичени с „цъфнали цветя” (багрилата), „пеят” и даряват щастие, надежда и красота. Това по категоричен начин поставя любовта между хората над всичко друго в света.
    Разказът „Песента на колелетата”като част от посланията на едноименния сборник, внушава идеята за смисъла на човешкия живот,за изключителността на всяко дело, завършено с любов и безкористно отношение към  другия. Защото не е важно дали човек ще прави каруци или нещо друго, а дали ще вложи душа и сърце, за да направи света малко по-красив, по-хармоничен, по-човечен.

Зорница Миткова,
12 кл., 91 НЕГ „Проф. К. Гълъбов” - София